By: Огнян Георгиев. Светломира Георгиева, "Капитал"
Твърде много информация
И защо понякога тя може да е по-скоро вредна, отколкото полезна
Колкото повече, толкова повече, твърдят Мечо Пух и Джулиън Асанж. Но невинаги е така. След като Wikileaks изсипа хиляди и хиляди грами на Държавния департамент, всички знаят много повече за начина, по който действа американската дипломация, и какво мисли единствената суперсила за останалата част от света и много от важните хора в него. В резултат обаче светът не стана по-сигурно и по-добро място. Просто защото, ако според икономическата теория пазарът би функционирал идеално в среда, където цялата информация е ясна и прозрачна, същото съвсем не важи за международните отношения. А дори и за междуличностните. Както отбеляза пред сп. Foreign Policy бившият американски посланик в Афганистан Роналд Нойман, "един съпруг може да каже на жена си неща за тъща си, но ще бъде ужасен да ги чуе повторени пред нея. Това може дори да постави брака му на голямо изпитание". Сега всички знаят какво си говорят САЩ и Саудитска Арабия за Иран например, което няма как да не вкара напрежение, и то точно в някои от най-взривоопасните и нестабилни точки на света. И плюсовете от това няма как да са повече от минусите.
Това, което WikiLeaks прави, има много положителни страни. Най-видимата полза, разбира се, е съществуването на независима организация, която да служи на едно по-висше благо - гарантирането на обществен достъп до всяка информация, разкриваща нередности, лъжи или престъпления, независимо дали от държава, организация или отделни хора.
В света вече има подобни примери - Amnesty International и Human Rights Watch са само два от тях. При WikiLeaks обаче има някои разлики, които
Могат да бъдат опасни
Публикуваните документи на американската дипломация са златна мина за историците и съдържат тонове новини и любопитни детайли, за да захранят новинарския поток седмици и месеци наред. От пуснатото досега на сайта на WikiLeaks (то не е много, но явно е преценено за достатъчно важно, за да бъде започната поредицата с него) става ясно едно: думите и делата на Държавния департамент се различават удивително малко, когато са публични и когато са тайни. Дали става въпрос за Северна Корея, Иран, Пакистан или България, нищо в тези документи засега не противоречи драстично на нещата, които САЩ казват гласно, или които журналисти и анализатори не са говорили години наред. Всъщност както отбеляза Тимъти Гартън Аш във в. Guardian, разкритото дори е подобрило мнението му за Държавния департамент. А цитиран от EUobserver неназован дипломат от ЕС твърди, че колегите му са позеленели от завист, когато са видели качеството на американските депеши. "Докладните, които имаме ние, са боклук в сравнение с техните. Те са политически, стегнати, проницателни, почти литературни произведения. Това е еталон за дипломация."
Единственото сериозно обвинение
което може да бъде повдигнато срещу Вашингтон, е свързано с онази заповед за събирането на лични данни, за която Държавният департамент измънка тези дни, че била пусната като искане отвън и на която служителите не обърнали особено много внимание. Дори дипломатите наистина да са шпионирали, разкриването на този факт не оправдава пускането на над 200 хил. секретни документа. Те ни казват, че САЩ се притесняват от ядрените оръжия в Пакистан, Афганистан е управляван от корумпирана шайка, а Силвио Берлускони обича партита и Владимир Путин. Има ли изненадани?
Съвсем логично, случката отприщи журналистически спорове дали действията на WikiLeaks са правилни или не. Причината е проста - за разлика от повечето хора, журналистите работят всекидневно с много източници на различна информация и знаят колко трудно и отговорно е да се пресява тя така, че да създава смисъл и да не изкривява истината. Информацията сама по себе си не е задължително ценност. И както казва Айнщайн, не води автоматично до знание. Твърде многото дори може да обърква и подвежда - интернет е идеален пример за това. Следователно е важно кой седи зад информацията и какво се прави с нея. Полезно ли е изсипването на огромен куп документи, в които има интригуващи детайли, но малко полза извън новините? За любителите на абсолютната свобода и привържениците на световната конспирация - разбира се. За дипломатите - съвсем не.
В един несъвършен свят, където има диктатори, терористи, авторитарни и тоталитарни държави, събирането на информация е труден и често опасен бизнес. Ако един посланик е акредитиран в подобно място, той най-вероятно няма да харесва управниците там, но ще трябва да печели контакти и да създава отношения, за да си върши работата. "В света на дипломацията тече един непрестанен глобален разговор, който не може да е винаги публичен, защото няма да се състои", казва Стефан Тафров, бивш посланик в ООН. Има неща, които може да се кажат публично, и други, които просто не бива. Тафров дава пример с края на виетнамската война, когато идва, след като Хенри Кисинджър намира начин да се свърже с виетнамците и да се срещнат поверително в Париж. И с карибската криза, когато тайните преговори между руснаци и американци разрешават ситуацията и връщат света от ръба на ядрената война.
"Една от публикуваните грами е за това как Вашингтон се опитва да убеди Пакистан да махне ядреното гориво от един реактор, за да не може то да бъде използвано от терористи за създаване на оръжие. Сега преговорите с тази страна - една от най-опасните в света, са замразени. На практика международните отношения по ред критични въпроси са блокирани", каза пред "Капитал" професорът по международни отношения в Колумбийския университет Таня Л. Доми. И това може да нанесе трайни щети. "Не мога да си представя, че сега след огласяването на поверителните грами някой служител на Държавния департамент ще влезе в офиса на политик в София или Букурещ примерно и ще каже "о, искам да говоря с теб по един въпрос". Друг път!"
Същевременно фокусът върху САЩ създава дисбаланс. Течът на информация се е случил там, защото в подобна открита система е възможен. Все още няма разкрития от нито една авторитарна страна - документите на китайската, руската или иранската дипломация вероятно крият доста повече тъмни тайни, но не са добили гласност.
Всичко това съвсем не означава, че държавата и нейните институции имат оправдание да крият информация винаги и за всичко (типичен бюрократичен инстинкт, добре познат в България). Точно тук идва
Трудната част
Балансът досега бе осигуряван, понякога успешно, понякога не, от медиите. Това очевидно е отминала епоха. Но ако WikiLeaks е бъдещето, към него има много изисквания, които засега не са спазени. Например повече информация за самите тях. Лицето на WikiLeaks е явно, но никой не знае кой седи зад Джулиан Асандж, кои са хората, които извършват огромната работа по пресяването на информацията и кой я предоставя. Което някак не подхожда на философията им за пълна прозрачност. Настояването, че така ще се увреди сигурността им, не е съвсем коректно. Медиите (поне авторитетните) имат напълно ясна собственост, а Human Rights Watch и подобни организации - прозрачни структури и финансиране. Ако WikiLeaks ще се нарежда в тази редица, е добре да вдъхва повече доверие. Както и да залага по-малко на патетика и повече на обективност.
Асандж е странна фигура сам по себе си, но дори и да не беше така, френетичните му атаки към САЩ създават усещането за дълбоко вкоренено предубеждение, което подобава повече на глобален конспиратор, отколкото на водач на революция за един по-добър свят, както той самият твърди. Има тънка граница между това да атакуваш държавата за нейните грешки и това да я отричаш. Ако ползваме думите на онлайн коментиращ в един от многото сайтове, където тази дискусия горя през седмицата "корените на властта не са в институциите, а в хората. Събарянето на институции няма да предотврати злоупотребата с власт, а ще разруши системите за контрол и проверка, създавани дълго от обществата, за да контролират тези процеси".
И защо понякога тя може да е по-скоро вредна, отколкото полезна
Колкото повече, толкова повече, твърдят Мечо Пух и Джулиън Асанж. Но невинаги е така. След като Wikileaks изсипа хиляди и хиляди грами на Държавния департамент, всички знаят много повече за начина, по който действа американската дипломация, и какво мисли единствената суперсила за останалата част от света и много от важните хора в него. В резултат обаче светът не стана по-сигурно и по-добро място. Просто защото, ако според икономическата теория пазарът би функционирал идеално в среда, където цялата информация е ясна и прозрачна, същото съвсем не важи за международните отношения. А дори и за междуличностните. Както отбеляза пред сп. Foreign Policy бившият американски посланик в Афганистан Роналд Нойман, "един съпруг може да каже на жена си неща за тъща си, но ще бъде ужасен да ги чуе повторени пред нея. Това може дори да постави брака му на голямо изпитание". Сега всички знаят какво си говорят САЩ и Саудитска Арабия за Иран например, което няма как да не вкара напрежение, и то точно в някои от най-взривоопасните и нестабилни точки на света. И плюсовете от това няма как да са повече от минусите.
Това, което WikiLeaks прави, има много положителни страни. Най-видимата полза, разбира се, е съществуването на независима организация, която да служи на едно по-висше благо - гарантирането на обществен достъп до всяка информация, разкриваща нередности, лъжи или престъпления, независимо дали от държава, организация или отделни хора.
В света вече има подобни примери - Amnesty International и Human Rights Watch са само два от тях. При WikiLeaks обаче има някои разлики, които
Могат да бъдат опасни
Публикуваните документи на американската дипломация са златна мина за историците и съдържат тонове новини и любопитни детайли, за да захранят новинарския поток седмици и месеци наред. От пуснатото досега на сайта на WikiLeaks (то не е много, но явно е преценено за достатъчно важно, за да бъде започната поредицата с него) става ясно едно: думите и делата на Държавния департамент се различават удивително малко, когато са публични и когато са тайни. Дали става въпрос за Северна Корея, Иран, Пакистан или България, нищо в тези документи засега не противоречи драстично на нещата, които САЩ казват гласно, или които журналисти и анализатори не са говорили години наред. Всъщност както отбеляза Тимъти Гартън Аш във в. Guardian, разкритото дори е подобрило мнението му за Държавния департамент. А цитиран от EUobserver неназован дипломат от ЕС твърди, че колегите му са позеленели от завист, когато са видели качеството на американските депеши. "Докладните, които имаме ние, са боклук в сравнение с техните. Те са политически, стегнати, проницателни, почти литературни произведения. Това е еталон за дипломация."
Единственото сериозно обвинение
което може да бъде повдигнато срещу Вашингтон, е свързано с онази заповед за събирането на лични данни, за която Държавният департамент измънка тези дни, че била пусната като искане отвън и на която служителите не обърнали особено много внимание. Дори дипломатите наистина да са шпионирали, разкриването на този факт не оправдава пускането на над 200 хил. секретни документа. Те ни казват, че САЩ се притесняват от ядрените оръжия в Пакистан, Афганистан е управляван от корумпирана шайка, а Силвио Берлускони обича партита и Владимир Путин. Има ли изненадани?
Съвсем логично, случката отприщи журналистически спорове дали действията на WikiLeaks са правилни или не. Причината е проста - за разлика от повечето хора, журналистите работят всекидневно с много източници на различна информация и знаят колко трудно и отговорно е да се пресява тя така, че да създава смисъл и да не изкривява истината. Информацията сама по себе си не е задължително ценност. И както казва Айнщайн, не води автоматично до знание. Твърде многото дори може да обърква и подвежда - интернет е идеален пример за това. Следователно е важно кой седи зад информацията и какво се прави с нея. Полезно ли е изсипването на огромен куп документи, в които има интригуващи детайли, но малко полза извън новините? За любителите на абсолютната свобода и привържениците на световната конспирация - разбира се. За дипломатите - съвсем не.
В един несъвършен свят, където има диктатори, терористи, авторитарни и тоталитарни държави, събирането на информация е труден и често опасен бизнес. Ако един посланик е акредитиран в подобно място, той най-вероятно няма да харесва управниците там, но ще трябва да печели контакти и да създава отношения, за да си върши работата. "В света на дипломацията тече един непрестанен глобален разговор, който не може да е винаги публичен, защото няма да се състои", казва Стефан Тафров, бивш посланик в ООН. Има неща, които може да се кажат публично, и други, които просто не бива. Тафров дава пример с края на виетнамската война, когато идва, след като Хенри Кисинджър намира начин да се свърже с виетнамците и да се срещнат поверително в Париж. И с карибската криза, когато тайните преговори между руснаци и американци разрешават ситуацията и връщат света от ръба на ядрената война.
"Една от публикуваните грами е за това как Вашингтон се опитва да убеди Пакистан да махне ядреното гориво от един реактор, за да не може то да бъде използвано от терористи за създаване на оръжие. Сега преговорите с тази страна - една от най-опасните в света, са замразени. На практика международните отношения по ред критични въпроси са блокирани", каза пред "Капитал" професорът по международни отношения в Колумбийския университет Таня Л. Доми. И това може да нанесе трайни щети. "Не мога да си представя, че сега след огласяването на поверителните грами някой служител на Държавния департамент ще влезе в офиса на политик в София или Букурещ примерно и ще каже "о, искам да говоря с теб по един въпрос". Друг път!"
Същевременно фокусът върху САЩ създава дисбаланс. Течът на информация се е случил там, защото в подобна открита система е възможен. Все още няма разкрития от нито една авторитарна страна - документите на китайската, руската или иранската дипломация вероятно крият доста повече тъмни тайни, но не са добили гласност.
Всичко това съвсем не означава, че държавата и нейните институции имат оправдание да крият информация винаги и за всичко (типичен бюрократичен инстинкт, добре познат в България). Точно тук идва
Трудната част
Балансът досега бе осигуряван, понякога успешно, понякога не, от медиите. Това очевидно е отминала епоха. Но ако WikiLeaks е бъдещето, към него има много изисквания, които засега не са спазени. Например повече информация за самите тях. Лицето на WikiLeaks е явно, но никой не знае кой седи зад Джулиан Асандж, кои са хората, които извършват огромната работа по пресяването на информацията и кой я предоставя. Което някак не подхожда на философията им за пълна прозрачност. Настояването, че така ще се увреди сигурността им, не е съвсем коректно. Медиите (поне авторитетните) имат напълно ясна собственост, а Human Rights Watch и подобни организации - прозрачни структури и финансиране. Ако WikiLeaks ще се нарежда в тази редица, е добре да вдъхва повече доверие. Както и да залага по-малко на патетика и повече на обективност.
Асандж е странна фигура сам по себе си, но дори и да не беше така, френетичните му атаки към САЩ създават усещането за дълбоко вкоренено предубеждение, което подобава повече на глобален конспиратор, отколкото на водач на революция за един по-добър свят, както той самият твърди. Има тънка граница между това да атакуваш държавата за нейните грешки и това да я отричаш. Ако ползваме думите на онлайн коментиращ в един от многото сайтове, където тази дискусия горя през седмицата "корените на властта не са в институциите, а в хората. Събарянето на институции няма да предотврати злоупотребата с власт, а ще разруши системите за контрол и проверка, създавани дълго от обществата, за да контролират тези процеси".
Няма коментари:
Публикуване на коментар