ЗА И ПРОТИВ WIKILEAKS - ЧАСТ I

 

 by: Момчил Милев, "Капитал"

http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/sviat/2010/12/03/1004667_za_i_protiv_wikileaks/

 

Да отворим черната кутия
Защо появата на WikiLeaks беше логична
Момчил Милев

Преди време, когато пишех за военното министерство, един мой познат полковник обичаше да казва: "Армията и спецслужбите са като черна кутия – от едната страна вкарваш бюджетни средства, от другата получаваш национална сигурност. Не е работа на обществото да знае какво става в тази черна кутия."

По подобен начин разсъждават голямата част от онези хора, които отговарят за функционирането на държавната машина в повечето страни. Феноменът WikiLeaks като че ли се оказва единственият начин да разберем каква логика следват действията на всички онези невидими служители от средния ешелон на чиновническия апарат. Ако се замислите, ще си дадете сметка, че всъщност те са истинският източник на властта. Те са практически неизбираеми, несменяеми и обикновено остават безнаказани. Тяхната дейност остава в сянка, а публичността е техен враг - за разлика от политиците, които си имат имена, избираеми са (и сменяеми), седят в прожекторите на медийното внимание и при нужда се превръщат в мишена на общественото недоволство.

Всъщност най-ценното нещо, което прави WikiLeaks на Джулиан Асандж, е точно да освети реалния начин, по който функционира държавната машина в различните точки на света. Това са нещата, които се случват под повърхността и под маската на политическата риторика, която запълва информационния поток на традиционните медии и често превръща новините в безсмислен спам.

Голяма част от разкритията, които Асандж оповестява, са обстоятелства и факти, за които или вече е писано, или хората са се досещали за тях. За пръв път обаче всичко това излиза в систематизиран вид и под формата на официални държавни документи. Така светът успява да види как изглеждат войната в Ирак, окупацията на Афганистан и американската външна политика през очите на безименните служители в щатския държавен апарат. И това е един поглед, доста по-различен от захаросаната гледна точка на корпоративно обвързаните медии.

Свръхвниманието и доверието, на което WikiLeaks започва да се радва, до голяма степен са провокирани и от личността на Джулиан Асандж. Главният редактор на интернет изданието е перфектният харизматичен популист, който увлича след себе си не само индивидите с конспиративно мислене, но и по-умерените хора, недоволни от функционирането на системата. Той е смел, прям, безотговорен, почти безразсъден. Не се съобразява с каноните на журналистическия бранш, с което печели симпатиите на всички онези, които са разочаровани от традиционните медии. Гоненията, на които го подлагат американските власти, пък са на път почти да му създадат аура на мъченик. И в това има логика: ако информацията, която той изнасяше, не беше достоверна, защо тогава САЩ ще се опитват да го обвинят в шпионаж...

Появата на WikiLeaks е и много силен индикатор за кризата, в която са изпаднали съвременните медии. Когато преди около 40 години журналистите Боб Удуърд и Карл Бърнстейн провокират със своите публикации аферата "Уотъргейт", довела до свалянето на американския президент Ричард Никсън, едва ли някой се е съмнявал, че вестниците са стражевото куче, което предпазва обществото от самозабравили се управници.

В наши дни като че ли нещата не изглеждат точно така. Да си спомняте кога за последен път сте чували за медиен скандал, съизмерим с мащабите на "Уотъргейт"? Може би едва през последните няколко месеца, когато светът се сблъска с ефекта от дейността на WikiLeaks. Това е феномен, роден изцяло благодарение на онлайн технологиите и който за жалост няма много общо с традиционната журналистика. Всъщност в момента WikiLeaks се опитва да прави това, което сериозните вестници би трябвало да правят, но по една или друга причина то не се случва.

По подобен начин разсъждава и Пол Брадшоу, експерт по нови медии и преподавател по онлайн журналистика в City University London и Birmingham City University, коментирайки ревнивата реакция на много журналисти по повод възхода на WikiLeaks. "Това е себичност. Много журналисти, изглежда, мислят, че да си журналист е по-важно от самата журналистика. И много от тях сега ще се запитат защо съм в този бизнес - дали за да разказвам добри истории или за да държа властите отговорни", коментира за "Капитал" Брадшоу. И добавя: "Дали е по-важно да информирам хората или да се чувствам наистина важен, защото съм написал нещо наистина добро? Тези въпроси не се задаваха преди 20 години, но сега ги има."

Колкото и клиширано да звучи, голямата част от съвременните медии са в криза – финансова, идейна, ако искате, и криза на доверието. В много голяма степен те са загърбили функцията си да бъдат стражево куче и читателите по един или друг начин усещат това. Просто защото за много от тях разследващата журналистика вече е лукс, който не могат да си позволят.

Притиснати от тежестта на спадащите тиражи, намаляващия брой на рекламодателите и безплатното съдържание в интернет, вестниците по цял свят оптимизират персонала си, опитват се да работят като информационни агенции и наблягат на бързината, а не на задълбочеността на материалите. Телевизията и радиото от своя страна постепенно се преориентират към развлекателни формати, тъй като те привличат по-голяма аудитория и са по-атрактивни за рекламодателите. Интернет базираните медии пък все още са в търсене на ефективен бизнес модел и в общия случай предпочитат агрегирането на кратки чужди новини, които генерират много импресии и онлайн трафик. В този съвременен медиен пейзаж журналистика в стил "Удуърд и Бърнстейн" като че ли изглежда абсолютно икономически нежизнеспособна.

Както обаче знаем, пазарът не търпи празнини, така че търсене на неразвлекателни и задълбочени публикации винаги ще има. И когато традиционните медии не предоставят тази информация, читателите ще потърсят друг източник, за да я получат. В крайна сметка, в епохата на интернет хората вече не са принудени да научават това, което ги интересува, от вестници, списания, радио или телевизия. Точно в този вакуум се намества WikiLeaks. Независимо дали го смятаме за популистки проект или не.